“Белжар” – Мег Уолицър

fb8964c77345cc77626e29de184014a5 (1)Има място, където изгубените отиват, за да бъдат намерени.

Ако животът беше справедлив, Джамайка Галаху щеше още да е с гаджето си Рийв Максуел, да гледат стари комедии през уикендите, да се разхождат в парка и да се целуват в библиотеката. При всички положения нямаше да бъде в Дървения хамбар – училище пансион за деца с проблеми. Хората нямаше да я гледат все едно не им се иска да бъдат там.

Но животът не е справедлив и Рийв е мъртъв.

За Джам няма – и сякаш никога няма да има – светлина в края на тунела. До момента, в който момичето се оказва записано в специален курс по литература при мистериозна учителка. Уроците продължават един семестър и в програмата има само един автор – Силвия Плат и нейната книга „Стъкленият похлупак”, роман-изповед на млада жена, преминала през мрака на депресията.

Може ли литературата да спаси Джам?


„Аз не мисля за това точно като за транс. По-скоро е като някакво място. Чувствам се сякаш съм се пренесла на място, където хората отиват, когато не могат да понесат реалността, понеже е прекалено потискаща.”

„Стъкленият похлупак” на Силвия Плат беше книга, която наистина успя да стигне до мен, а след това открих „Белжар” и нямаше как да не се докосна и до нея. Но тази книга няма нищо общо с историята на Плат – в Белжар се научават много сурови истини, научава ни, че гласът на всеки е важен, че думите са важни. Мег Уолицър ни показва, че пътят е през това да приемем болката, а не да бягаме от нея. Да имаме достатъчно търпение, да съберем няколко капчици сила и да признаем колко непоправимо счупени сме всъщност. А думите, гласът ни, е важен. Способността да изразим тази болка, да открием подходящите думи, с които да я облечем – това е важно. „Белжар” ме научи, че всеки има глас. И това е нещо, за което винаги ще бъда благодарна.

„Всеки има какво да каже. Но не всеки може да понесе да го каже. Вашата задача е да намерите начин.”

Историята е далеч от класическото творчество на Силвия Плат, чиито думи вникват под кожата и с това внасят и самото чувство. Но Мег Уолицър има свой начин да предаде посланията си, да разкаже историята за няколко счупени тийнейджъри и как това да се върнеш към болката, да признаеш, че е там, може да те измъкне на повърхността отново. Имам проблеми с историята и отново е това, че както в повечето случаи, когато се спомене депресия, не се задълбава в истинската й мрачна същност. И не само за депресията, но и повечето психични заболявания. Авторите винаги ги докосват отгоре и затова Силвия Плат така се е отличила през годините – тя в действителност е преминала през това и е била надарена със способността да предаде чувството в думи.

„Говорим за книгата, нали? А може би не. Говорим за себе си. Може би когато заговориш за някоя книга, в един момент започваш да говориш за себе си.”

Но харесах, дори обикнах „Белжар”. Историята завладява и не те изоставя до края, когато това, което най-малко очаквате, е разкрито. Има нещо неизменно в тази книга, което просто ви грабва въпреки всичко и обичате историята, въпреки накъсаните проблеми, които може да откриете. Препоръчвам „Белжар” на тези, които обичат Силвия Плат – книгата е много далеч от класиката, но определено няма да ви разочарова, а и ще участвате в дискусия за обичаната писателка, както и ще сте в присъствието на стара дама, която ще ви се иска да може да срещнете някой ден.

„Не знаех, че ако се държиш, ако се напрегнеш и с всички сили потърсиш някакво търпение насред цялото си неспокойствие, нещата може да се променят. Светът е голямо и безкрайно объркано място. Но няма начин да прескочиш цялата тъга и неяснота.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s